Текст на Маги Назер
“Всички мъже бият жените си,”
казва симпатичният ми колега и се смее.
„Или ги бият, или са под чехъл,“
допълва го друг.
Третият не казва нищо,
но се включва
в общия
смях.
„Това ли са всички опции?“ –
кротко питам аз.
На шега.
Да не си помислят, че съм
критична.
Или че имам нещо против
да си правят мечешки шеги
с това как други като мен
са бити,
изнасилвани,
опредметявани,
превръщани в невидими.
Други като майка ми,
като много жени, които познавам,
или пък мен в този разговор.
„Говориш за тези неща,
все едно че са най-нормалното нещо
на света,“ –
казвам небрежно
и издишам дима от цигарата,
която е виновна за това
тази среща
и този разговор,
и това безкрайно негово продължение
да са налице.
„Трябва,“ казва той,
„да намираме забавното
във всичко.“
„Особено в гадните неща.“
Поемам въздух.
Казвам:
„Като някой, който се е сблъсквал с това,
не го намирам за смешно.“
Пита:
„Сблъсквала си се с ТОВА?“
Лицето
ми
гори.
„Случи се в семейството ми.
Домашно насилие.“
Тук можех да кажа повече.
Да обясня търпеливо,
че не само побоят оставя рани.
Че има по-лошо:
Страх,
Вина,
Безпомощност,
Любов към този,
който те наранява.
Че когато на 7 отвориш вратата на апартамента,
докато баща ти удря
и налива гореща супа
в гърлото на
малкото
ти
братче.
И позвъниш на комшиите за помощ,
в момент на внезапна смелост,
Но се сетиш какво ще последва…
И те хване страх.
Оставяш вратата отворена,
Но никой не се притича на помощ.
А ти винаги помниш
стъпката назад.
Ужасът,
Отчаянието,
Неспособността да си помогнеш сам.
„Коя жена в България
не е изяла
по някой
и друг
шамар?“
— пита той, а аз съм безмълвна.
Контролирай се.
Зарежи тоя феминизъм.
Просто си говорим.
Всичко е ебавка.
Но той не е приключил,
А аз дори не помня
какво още каза.
Най-мъчителната цигара на света
продължава да
гори.
Или пък съм запалила втора?
Най-накрая не издържам.
„Още ли продължаваме този разговор?,“
Питам
и нещо у него
най-после се заражда.
Емпатия?
Чак пък толкоз.
„Ние сме математици,
не ни бива в социалните умения.“
Затварям вратата
след
себе
си.
