Комедия за битите жени

 

Текст на Маги Назер

“Всички мъже бият жените си,”

казва симпатичният ми колега и се смее.

„Или ги бият, или са под чехъл,“

допълва го друг.

Третият не казва нищо,

но се включва

в общия

смях.

 

„Това ли са всички опции?“ –

кротко питам аз.

На шега.

Да не си помислят, че съм

критична.

 

Или че имам нещо против

да си правят мечешки шеги

с това как други като мен

са бити,

изнасилвани,

опредметявани,

превръщани в невидими.

Други като майка ми,

като много жени, които познавам,

или пък мен в този разговор.

 

„Говориш за тези неща,

все едно че са най-нормалното нещо

на света,“ –

казвам небрежно

и издишам дима от цигарата,

която е виновна за това

тази среща

и този разговор,

и това безкрайно негово продължение

да са налице.

 

„Трябва,“ казва той,

„да намираме забавното

във всичко.“

„Особено в гадните неща.“

Поемам въздух.

 

Казвам:

„Като някой, който се е сблъсквал с това,

не го намирам за смешно.“

Пита:

„Сблъсквала си се с ТОВА?“

 

Лицето

ми

гори.

 

„Случи се в семейството ми.

Домашно насилие.“

 

Тук можех да кажа повече.

Да обясня търпеливо,

че не само побоят оставя рани.

Че има по-лошо:

Страх,

Вина,

Безпомощност,

Любов към този,

който те наранява.

 

Че когато на 7 отвориш вратата на апартамента,

докато баща ти удря

и налива гореща супа

в гърлото на

малкото

ти

братче.

И позвъниш на комшиите за помощ,

в момент на внезапна смелост,

Но се сетиш какво ще последва…

И те хване страх.

Оставяш вратата отворена,

Но никой не се притича на помощ.

А ти винаги помниш

стъпката назад.

 

Ужасът,

Отчаянието,

Неспособността да си помогнеш сам.

 

„Коя жена в България

не е изяла

по някой

и друг

шамар?“

– пита той, а аз съм безмълвна.

 

Контролирай се.

Зарежи тоя феминизъм.

Просто си говорим.

Всичко е ебавка.

Но той не е приключил,

А аз дори не помня

какво още каза.

Най-мъчителната цигара на света

продължава да

гори.

Или пък съм запалила втора?

 

Най-накрая не издържам.

 

„Още ли продължаваме този разговор?,“

Питам

и нещо у него

най-после се заражда.

Емпатия?

Чак пък толкоз.

 

„Ние сме математици,

не ни бива в социалните умения.“

Затварям вратата

след

себе

си.